Спомням си първата болезнена среща с нея. Бях на около 10. Знаех, че съществува умиране, бях чувал думата погребение и вече можех да кажа, че човешкият живот е краен, но все още не осъзнавах със сърцето си какво е някой, с когото се обичате, да изчезне от живота ти. Тогава си отиде моят дядо и около месец страдах. Не си спомням какво точно съм си мислел, нито въпросите, които съм си задавал. Усещането обаче си спомням доста добре – болка от жестоката истина, че никога повече няма да го видя и от безсилието, че не мога да направя нищо, за да го върна.
Има теми, които изискват особена деликатност. Именно тази е една от тях. Колкото и философска да е гледната ни точка, смъртта на близките ни е събитие, което разтърсва. И да, вероятно страдаме повече за себе си, отколкото за онези, които вече ги няма. И да, сигурно след време липсата ще ни помогне да проверим как и колко сме били способни да ценим хората около нас и дали осмисляме живеенето или се сещаме за него чак когато си напомним, че сме смъртни. Скръбта обаче е естествен процес по приемане на раздялата. Докато скърбим е някак трудно да се успокояваме с концепции за живота и смъртта, колкото и смислени да са те. Скръбта е буря, която трябва да отмине. Чак тогава идва просветлението.
Макар и да сме чували, че животът и смъртта са неразривно свързани и дори да знаем, че там – на финала на съществуването ни очаква честна равносметка на земния ни път, мисленето за края е избягвано или пък усложнено с абстрактни съждения, заобикалящи личното преживяване при идеята за собствения край. Разбираемо. Все пак, нали именно „страха от смъртта“ бил най-големия човешки страх. Сигурно е така. Обаче съм дълбоко убеден, че ако се осмелим да си представим, че някой ден, след онзи последен дъх, всички възможности на живота ще са вече изчерпани, смъртта не би била толкова страшна, колкото предизвикваща именно живота.
Преди около година написах писмо до смъртта. Беше част от работата ми на сценарист в сериала „Откраднат живот“. Написаното е от името на един от персонажите, но си спомням какво точно изпитах в онзи момент. Беше смесица от тъга и отчаяние, а след това – лекота и оптимизъм. Ето го и него:
„Здравей. С теб се срещаме все по-често и все по-лично. Знаеш ли, Смърт, писна ми от насапунисани фрази. Че хората не си отиват от тук наистина. Че в сърцата ни оставали частици от тях. Не! Остава само холограма. Фантазия. Илюзия за човек.
Чудя се, Смърт, дали наистина имаш някакъв план? Логична нишка от причинно-следствени връзки, която да те прави поне малко по-смислена? Или дори когато идваш точно навреме, си просто съвпадение. Случайно стечение на обстоятелствата.
Знам тайната ти. Караш ни да се съмняваме във всяко щастие, защото винаги дебнеш зад ъгъла и нашепваш, че някой рано или късно ще плати сметката.
Извинявай, Смърт. Сигурно си мислиш, че те мразя или че ме е страх от теб, но всъщност ме е яд. За изгубеното време. Яд ме е на очите ми, когато са забравяли какво е красота. На сърцето ми, когато е избирало да не обича. Яд ме е, че от страх да не те срещнем, се отказваме да летим, да се вълнуваме, да чувстваме. Но няма втори опит, нали? Благодаря ти, Смърт! Защото нищо друго не предизвиква живота така, както го правиш ти.“
Ако искате, пробвайте да напишете собственото си писмо до смъртта. Много е вероятно думите ви да се окажат повече свързани с живота.
Свободни да бъдем 