Обич

„Обичта не е абстрактно понятие“ казва Ерих Фром. Учим се да ходим, да говорим, да извършваме стотици дейности, но щом стане дума за обичането често описваме една идваща свише сила от съмнителен произход.

Как точно се обича? В главата ми звучат хиляди клишета като това, че „то не може да се опише“, „то е най-голямата ценност“, „способността да обичаме ни прави хора“; Представям си и любимата днес разменна монета – сърчицата в социалните мрежи. Но ако това е обичането, то какво толкова има да му мислим – излиза, че е като едно дежурно „Здрасти“ или „Как си?“.

Всъщност да обичаме означава да извършваме действие, защото „обичам“ е преди всичко глагол. При това е съмнително доколко е важно това, че ние обичаме. По-важно е и тези, които обичаме да го знаят, нали? Тоест, да са усетили, видяли, разбрали, една специфична грижа, която е насочена към нейното/неговото/тяхното добро. Естествено, адресатът също трябва да е способен на обич, иначе не би я оценил.

Да си представим, че са ни подарили едно прекрасно цвете. Любуваме му се, през час се сещаме за него, а щом го видим отново, това предизвиква у нас истинско вълнение и усмихва. Ако не го поливаме и не му предоставяме благоприятни условия за развитие, каква полза от твърдението, че го обичаме? Каква полза от обичта на майките към децата ако децата са нещастни? Или пък ако партньорите уж се обичат, но отвъд усмивките за инстаграм са дълбоко неудовлетворени?

Да, обичта не е абстрактно понятие. Тя е творчески акт, реализрано намерение, отношение, топлина. И по-често не е розова, нито лесна, нито задължително някой ще откликне на нея. Но пък ако утре пак твърдим, че никой не ни обича, може би е добре да се замислим кого, какво и най-вече как обичаме ние самите.