Не е вярно, че религията умира. Имаме си модерни култове – системи от вярвания, които поставят богове като успеха, щастието и перфектното тяло някъде по върховете на Олимп. Но има един Бог, който е завладял съзнанието ни до степен на мания. Това е Богът на „специалния човек“. Онзи, чиято първа заповед гласи: „Бъди уникален и необикновен на всяка цена“. Или „на всяка сцена“.
Логично е в условия на пандемия от нарцисизъм и егоцентризъм, границата между съдържание и опаковка да се размие до степен, в която понякога шумното и привидното изглеждат смислени, а съдържателното – ненужно.
Не само наблюдавания, но и наблюдаващият има роля във валидирането на кухото. Дори онзи наблюдател, който твърди за себе си, че е с висок интелект и извисен дух, но пък от време на време се забавлява на нечий шутовски гръб в „нет-а“, защото е толкова „забавно“ да се утвърдиш за сметка на чуждата глупост. Или пък онзи, който с патос обяснява каква пошлост цари наоколо, но тайно иска да е на мястото на силиконовата кукла, която ръси съвети за здравословно хранене. А защо не и почитателят, който е убеден във всяка дума на някой модерен гуру, предлагащ скорострелно себепознание и вселенска трансформация. Всички сме в играта. Уникални, специални и все по-празни.
Какво да направим? Например, можем да спрем да бягаме от себе си, вперили поглед в крещящия панаир на суетата, изскачащ от всяко устройство. За да не звучи абстрактно, ще го кажа така: всеки човек наистина е различен и необикновен, но със специфичната комбинация от чувствителност, таланти, мечти, страхове, ум, тяло, душа. Ако не им обърнем внимание обаче, значи се жертваме за сметка на „сцената“, на която аплодисментите и лайковете са единствено мерило за ценност. И като дъвка ще предъвкваме цитата от „Малкия принц“: „Същественото е невидимо за очите“, просто защото винаги събира почитатели във фейсбук. Жалко за Малкия принц.
Свободни да бъдем 