Тик-так, тик-так. Понякога бързо като скоростно влакче, а понякога по-бавно от неделна сутрин, безплътно и същевременно тежко, времето, досущ като вирус, се предавало от поколение на поколение и ставало все по-могъщо. Милиони хора в масов транс брояли часовете и минутите и повтаряли „Няма време, няма време“. Да се чуди човек как така нещо, дето уж го има, може и да го няма.

Било някъде пообед. Приблизително около 13 часа, 54 минути, 17 секунди, 22 стотни и 901 хилядни. Една жена, чиито години не се споменавали, защото натежавали, изключила всички часовници, телефони, печки, екрани, умни и не толкова умни прахосмукачки, за да не вижда каквото и да е свързано с времето. Заключила се, дръпнала дебелите завеси, да не би случайно дните и нощите да й напомнят за бедата, от която се опитвала да се спаси. Покрила и огледалата – изкушавала се да се вглежда в бръчките по лицето си и белите кичури, които неизменно щели да се множат и можели да й напомнят за… Сещате се за кое. За времето, разбира се. Да не си помислихте друго?

Дълго живяла така жената, докато един ден, през леко открехнатия прозорец на мрачната й всекидневна се шмугнало малко, нахално и гладно врабче. Защурило се из стаята пред паникьосания поглед на стопанката. Тя тръгнала да го гони, но то подскачало толкова пъргаво, че бедната дама била принудена да се откаже. Седнала едвам дишайки и си казала „Господи, колко съм уморена“, но сякаш нямала предвид гоненицата с врабчето.

След малко усетила нещо необичайно по лявото си рамо. Нещо, което смътно си спомняла, но била забравила. Нещо хубаво, топло. Нещо като… Жената погледнала и видяла кацналото врабче. Била почувствала допир. Харесало й, но бързо след това си помислила „Колко дълго живеят врабчетата?“. Не, не се натъжила. Да не си помислихте друго? Просто така си припомнила за времето, а тя била твърда в решението си да не мисли за него. Врабчето обаче отказвало да си тръгне. Понеже се радвала на остър ум – все пак да избягаш от времето изисква огромен интелект – жената намерила решение и на този проблем. Щяла да живее с врабчето, но правейки се, че не съществува.

Безвремието отново възцарувало в дома на жената, но дишало тежко, а краката вече не го държали. Чак заприличало на време. Това обаче не я обезкуражило – все още нито един часовник в къщата не работел, нито един екран, нито една умна прахосмукачка. Само врабчето вдигало малко шум.

Стопанката все пак решила, че може да си позволи да наруши някое-друго правило преди… Нали се сещате? Заговорила врабчето, заиграла се с него, разказвала му за едно време, в което имало време. Но сърцето й биело все по-бавно. Спомнила си жената как секундарникът забавя своя ход, когато батериите на часовника са изтощени. Сгушило се врабчето в нея. А тя си мислела, загледана нагоре „Не може ли още пет минути? Не, още десет. Или пък час…“. Но след секунда времето вече го нямало. Наистина.