Терминът „психотерапия“ отдавна не е еднозначен и категоричен. В света има стотици психотерапевтични школи, чиито разбирания за човека и неговата същност, за норма и патология, за движещите механизми на личността понякога се различават диаметрално помежду си.

Моята лична граница на приемане свършва там, където психотерапията се превръща в религиозен култ, прокламиращ понятия като обич, честност, смелост и т.н., но с привкус на задължителност, осъдителност и едностранчивост в разглеждането на въпросните морално-ценностни категории. В крайна сметка обаче за всеки влак си има пътници или иначе казано – за всеки вид психотерапия – клиенти.

Впрочем, думата „клиент“ в контекста на терапевтичния процес е въведена от великия Карл Роджърс с цел да се депатологизира индивида, дръзнал да потърси решение на своите житейски задачи, наричан до този момент „пациент“. Освен това Роджърс е твърдо убеден, че именно клиентът е този, който знае най-много за естеството на своя, условно казано, проблем, защото колкото и каквито теории да съществуват, човешката индивидуалност е твърде сложна материя, за да бъде обяснена по средностатистически път. Пък и представяте ли си да изплаквате душата си пред някого, а отсреща да виждате така популярния от киното образ на терапевт, който безизразно и студено кима, вместо да проявява истински човешки интерес? Целта на психотерапията, мисля си, трябва да стои далеч от формалното и схематичното, от стандартизиращото, от клишето. Иначе е все едно да се опитваш да посадиш красиво цвете в пустиня.

А коя ли е финалната задача на взаимодействието между психотерапевт и клиент? Подобрение, промяна, осъзнаване, опознаване на емоционалния ни свят, преработване на дисфунционалното ни мислене, култивиране на емпатия. И още, и още. Всъщност, освен във физическия смисъл, край на пътя няма. Именно затова, вярната и според мен почтена цел на психотерапията е човек да се превърне в терапевт на себе си. И да продължи по пътя сам.