Имало едно време една болка. Не била от онези, които могат да бъдат измерени с апарати. Не се побирала в диагноза. Не личала. Криела се зад дежурна усмивка. Може би само един малък проблясък някъде в дълбокото на очите издавал за нея. Но никой не се приближавал достатъчно близо, за да я види и, недай Боже, да я докосне. Човекът, който я носел в себе си, мислел, че такава болка е твърде срамна. Необичайна. Проява на слабост, нищожност. Остатък от стари времена, в които той наистина бил толкова малък, а другите – големите, които трябвало да го обичат – страховити великани.

В мрачен есенен ден, притъмнял от облаци, готови всеки момент да заплачат, човекът най-сетне я усетил в себе си. Плътна и тежка. В дълбините на душата му се надигнала буря от дълго премълчавано нещастие. Излязъл навън. Тъгата, отказала повече да търпи отрицание, се изплъзнала от погледа му. Сълза след сълза, постепенно набрала сила и се превърнала в отчаяние.

В същия момент един друг човек тъкмо минавал по улицата и си мислел за прекрасната есен. Спомнил си с лека носталгия за една раздяла. Поплакал. После видял как две деца джапат в локва и пищят от радост. Усмихнал се. Разсъждавал за това как само в една минута живот е скрит целия му смисъл, стига да си позволиш да чувстваш.

Тогава, на метри от себе си, видял тъжния човек, неспособен повече да крие болката си. Не се втурнал да го успокоява, поучава, съветва, както мнозина биха направили. Приближил се бавно, в мълчание. Докоснал леко лицето му – не за да избърше сълзите, а за да докосне болката. Тъжният потреперил. Приискало му се да избяга. Когато обаче разбрал, че е безопасно, разказал с очи от какво го боли. А другият, отново само с поглед му показал, че и той носи своята болка. Може би същата. И че тя не е толкова страшна, напротив – дори без нея сърцата се превръщат в корави машини, изпомпващи кръв. А душите? Те просто умират.

И ако някъде в този свят съществува магия, то тя се случила в точно този миг. Отчаянието на тъжния се превърнало в обич.